Флорентинска школа

Флорентинската школа се отнася до творци работещи в, или повлияни от натуралистичния стил разработен през 14 век, основно при Джото, а през 15 век е водещата школа в световен мащаб. За определяне на съществуването на художествена школа са необходими като минимум два параметра: наличие на приемственост на художествените прийоми и навици и наличие на художествени династии

Проторенесансът се дели на два подпериода: до смъртта на Джото ди Бондоне и след 1337 г. Най-важните открития, най-забележителните творци живеят и работят през първия период. Вторият е свързан с чумната епидемия, опустошаваща Италия. Всички открития се правят на интуитивно ниво. В края на 13 век, във Флоренция е издигнато главното храмово съоръжение – катедралата Санта Мария дел Фиоре, автор на който е Арнолфо ди Камбио, по-късно работата продължава Джото, проектирал кампанилата на Флорентинската катедрала.

Сиенска школа

Сиенската школа е направление в италианската живопис, развиващо се в град Сиена през XIII-XVI век.

Тази школа се отличава с особено, присъщо само на нея смесване на византийски, готически и ренесансови елементи.

Някои художници, работещи в сиенски маниер, дълго време не се оценяват от изкуствоведческата наука, което е свързано на първо място с традицията, наложена от Джорджо Вазари, мнението на който за византийската живопис като извор на сиенската школа носи повърхностен характер. Сиена постоянно се конкурира с Флоренция за хегемония в Тоскана, а сиенските художници се конкурират с флорентинските. Счита се, от съвременна гледна точка, че през XIII-XIV век сиенската школа се развива преди флорентинската, а през XV—XVI век ѝ отстъпва първенството.

За определяне на съществуването на художествена школа са необходими като минимум два параметра: 1. наличие на приемственост на художествените прийоми и навици; 2. наличие на художествени династии. При сиенската школа освен изброеното има нещо различно – свой особен светоглед, както и религиозна идеология, която формира този светоглед.

Сиенският художник не иска и не може да бъде флорентински, защото вече е сиенски, чрез своя сиенски патриотизъм, вярност на традицията, и своеобразно разбиране за красота. Вероятно, сиенският художник е по-близо до „божествения свят“, отколкото до земния, затова той следва тези художествени прийоми, които от неговата гледна точка могат реално да придадат религиозната идея, отколкото така наречения реализъм.

Умбрийска школа

Умбрийска живописна школа – италиалианска школа по живопис, наречена по региона на Умбрия.

Център на тази школа в XIII – XVI век е град Перуджа. Така във формирането на школата значителна роля изиграват дошлите тоскански художници. В края на XIV – началото на XV век майсторите от умбрийската школа работят в традицииите на късноготическото италианско изкуство. От втората половина на XV век в работите на умбрийската школа започват да преобладават принципите на ранния Ренесанс.

Най-значителните представители на умбрийската школа през епохата на Ренесанса:Рафаело Санти, Микеланджело, Леонардо да Винчи, Пиетро Перуджино, Лука Синьорели, Бернардино Пинтурикьо, Ло Спаня, Федерико Барочи, Антонио Алберти, Тимотео Вити, Беноцо Гоцоли, Джовани Бокати, Якопо Сансеверино, Джентиле да Фабриано, Фьоренцо ди Лоренцо, Франческо Меланцио, Мелоццо да Форли

Венецианска школа

Венецианска школа по живопис — една от главните италиански живописни школи. Най-голямо развитие получава през XV—XVI векове. За тази школа по живопис е характерно преобладаващи живописни начала, ярки колоритни решения, дълбоко владеене на пластически изразителни възможности на маслената живопис.

Венецианската живопис на XV век се намира под влияние на две култури — византийска и нидерландска. Одухотвореното величие на византийските иконни образи и педантично подробния натурализъм на северната школа стават основа за оформянето на творчеството на художниците.

През четиринадесети век венецианските художници се влияят все повече от начина на рисуване в континента и по-специално от художествено развитие в Северна Европа и неговите готическа среда и модерност. Първият и най-известен експонат на Венеция от четиринадесети век е с автор Паоло Венециано. Той дава много иновативна интерпретация на венецианската живопис и развива свой собствен език и личен баланс между византийския свят и новите теми на готиката, с обновени неовизантийски нюанси в творчеството си.